Събития - „Събуди се!“ 8-13 юли

Положението е такова, че буквално стоя и ви пиша от един хамак, разпънат между два бора в една горичка. Тук съм от десет дни и не искам да си тръгвам. Ако си мислите, че в скута ми стои лаптоп сте в грешка. Компютри няма, телефоните губят обхват, а интернет…за какво ни е интернет, ние си говорим!

Вместо това в скута ми стои започнатата книга, съвсем аналогова и миришеща на печатница, леко измачкана от разнасянето в раница. Върху нея е тетрадката от осемдесет листа, вестникарска хартия и химикалче пишещо в черно. Тук трябва да отбележа, че днес пиша с химикал, а не с молив, както обикновено. Принципно споделям мнението на Георги Господинов “ Пиша с молив, защото химикалът е твърде категоричен.“ Въпросът тук е, че аз искам да бъда категорична в тази си публикация и няма какво да задрасквам или трия.

Сещате ли се всички реалитите тип „Сървайвър“ или „Фермата“. Група хора живеещи заедно с определени задачи в нетрадиционна за урбанизираното ни общество среда. Тук където съм е нещо подобно, само че истинско. Няма камери, грим, сценарии и интрига, която някой да наблюдава. Тук има една общност от хора, които живеем, храним се, работим и се забавляваме заедно. Бродим боси по земята, къпем се на водопадчето и спим под звездите, алармата за събуждане е изгревът. Всъщност ние не сме тук просто за да „бичим айляк“. Докато се радвахме на описаните горе благини ние строяхме, преживяхме и сега разглобихме един фестивал. Работим с усмивка, ведра дума и уважение към другия, защото не работим за пари, ние сме доброволци. Интересното тук е, че си доброволец само първия ден. После ставаш част от семейството. „Събуди се!“ семейството.

В чиято кухня храната е дар. Сипваш си всичко в една купа, за да има купи за всички и пак е вкусно. Вкусно е, защото някой се е постарал да сготви, защото цял ден си бачкал, ковал си тоалетни и барове, мъкнал си чували със сено, набивал си колове за „уличното“ осветление по безкрайните поляни или си прекарал деня в кухнята, готвейки за тридесет души, закуска, обяд и вечеря. Тук бирата винаги е сладка, било то и малко топла. Ракийката и мастиката са първи приятели вечер, а дрънчащите заровете на таблата са подкрепени от добрия хумор на дружината.

Сутрин се будя в хамака и с едно око наблюдавам изгрева. Тук е момента да реша дали ще стана или ще полежа още малко…да кажем до осем, защото задачите чакат, а хладнината на утринта те подканя да се разходиш. Ако си спал в горичката и искаш да се изкъпеш на водопадчето то това си е наистина разходка. Обаче няма как да я пропуснеш, защото да се облееш с ледената речна вода и то със силата на струята, която ти се предоставя е най-освежаващото и разбуждащо нещо на този свят… Съжалявам за любителите на кафето, но е така. Е, не че не пием кафе след това, но мисля че ме разбрахте!

Опитвам се да формулирам мислите си и да споделя емоциите в мен, да разбера какво точно искам да ви кажа, но е трудно, просто защото преживяното и изпитаното е невъзможно за дефиниране. Да се чувстваш свободен, жив и част от нещо. Да изпитваш пълно доверия към хората с които си, без дори да ги познаваш в онзи смисъл на думата. Да не мислиш, да не се съмняваш, да не поправяш и да не се бориш да доказваш е вълшебно. Просто да бъдеш, да си приет, да си простичко човек, да имаш две ръце и два крака, които да служат за нещо, без претенция, без его е приказно.

Експеримент „Събуди се!“ си е преживяване, за което стигнах до извода, че е пълно когато си част от създаването му, от семейството. Защото смисълът, които той носи се простира много над едни три дни, в които чилваш на хамак и слушаш музика.

От всичко това си тръгвам с нови приятели, с една идея малко по-ясна мисъл за света, в който искам да бъда и за себе си. Една малко по-спокойна душа, приемаща неразбориите без паника, влагаща търпение и желание в работата си. Намерила отговорите на различни въпроси и пораснала с поне сантиметър сърце.

Да ти се случи това, което се случи тук е преживяване и аз съм благодарна за всяко едно нещо. От босите разходки в трънаците в търсене на най-вкусната джанка, до ваденето на забитите неща от ходилата. За споделените вечери под небето, когато сънят вече напира, но с поглед забит в звездите искаш да споделиш още една-две приказки. За всяка изпята песен, искрица жар и литри пролят пот в тамаскала. За вълшебните горски пътеки осеяни със свещици. Да, да и за комарите изяли тялото ми. За жестокият тен на сандали от ден втори, за всяко пропуснато хранене, понеже съм била унесена в работа. За това, че напълно забравих света, че нямах идея къде ми е телефона с дни. Утопия, в която съществува само тук и сега. Да бъдеш част от преживяването на семейството, да градиш, да се смееш и тъжиш е нещо, което няма да мога да опиша, никога. Защото само, които е бил знае! Но мили хора, забърквайте се, казвайте „Да“ когато е абсурдно и страшно, после танцувайте над себе си, без значение положението ви, защото и да е лошо пак е добре! Благодаря, благодаря, благодаря, на себе си, че преди време казах „Да“ .

източник – iloveourdreams.com